Рано е

Рано е, още е рано да си мисля за дните, когато те няма,  но от страх изтънявам като лъч, като слама,  като пламък (съвсем леко тлея),  като пух (без посока се рея.)   Рано е, много е рано да си мисля за дните, когато те няма,  но от страх се смалявам  и на точица ставам … More Рано е

Шепа сняг

Навън е паднала шепа сняг. Не даже голяма като татковата, препълнена като чиния с „малко допълнително“, сипана от баба. Не. Малка шепичка. Като че от ръчичката на Ели: представям си я заровила розова ръкавичка в някоя пряспа – вдига я, замахва като че иска да се отърве от снега, а не да го хвърли наистина, … More Шепа сняг

Пръстът на татко

Пръстът на татко е пътят към къщи: топъл, познат, даже уж да се мръщи. Пръстът на татко е хванал цигара: младост, вродена в привичката стара. Пръстът на татко гласи очилата: мисли, чете или нещо пресмята. Пръстът на татко сглобява и дялка (шкафчета, люлки и мен като малка). Пръстът на татко ме хваща със сила: вътре … More Пръстът на татко

Надежда

Здравей. Навярно ме познаваш. Родих се преди хиляди лета. При теб съм често. Като страдаш посядам от едната ти страна и те прегръщам с дрехата си бяла, за да те топля. Страх ли те е още?  Повярвай ми, че времето е спряло. а сенките, които дебнат нощем,  не са ти врагове, а стар другар. До … More Надежда

Стръмните пътеки на щастието

– Утре ще тръгнем към Мусала, тъкмо ще си починем малко след Вихрен Кончето. Ведрият коментар на Момчил илюстрира много добре планинските ни емоции през последните няколко дни. Едно пътуване, започнало по брега на язовир Голям Беглик, излезе далеч извън границите на Родопите и пое смело първо към Пирин, а след това към Рила. Добре, … More Стръмните пътеки на щастието

Пльочки

Никога, ама никога не настъпвайте фугите между плочките! Това е закон, пренесен от детските години, та чак до сега. Подскачаш, ако са от големите, 60 на 60, или пък ситниш крачки и се риташ сам в краката, ако са от малките паважни плочици. Губиш баланс, залиташ, но знаеш, че ритуалът е спазен. Порасваш и към … More Пльочки

Краят на азбуката като апотеоз на спокойствието. 

Удхаус.  Фантазия.  Хлад, каращ кожата ми да настръхне. Циферблатът отброява 22.07. Чугунена печка.  Шест пъти препрочитам абзац и се смея на глас. Щастие.  Ъгълчето на леглото е запазено за мигове, в които светът навън като че го няма.  Юрган. Янешки писаници.   Краят на азбуката като апотеоз на спокойствието. 

Детски страхове или защо обичам таблата (спомени с елементи на преувеличено детско въображение и щипка художествена измислица)

Стоя в коридора и съм ужасно объркана. Почти загубена. Завъртам се около себе си. Оглеждам се и се чувствам неловко – глупава и уплашена.  В апартамента на Тони и Силва съм и не мога да открия вратата, която води към хола. А там, във въпросния хол са и мама, и тати, и цялото спокойствие на … More Детски страхове или защо обичам таблата (спомени с елементи на преувеличено детско въображение и щипка художествена измислица)

Чака, чака, чака…

  Сън не я лови. Тя ли да го хване? Нещо я боли. Спомен или рана? Две кълбета слънце, станали на мрак – в него тя потъва. Будна е и пак във гърдите пуши свещ недогоряла… Чака да се съмне. Чака да е цяла. Чака вдъхновение. Чака пощальона.  Чака и да цъфне нещо на балкона. … More Чака, чака, чака…

Самотният

Самотният човек си има само риза. Намята я на рамо, когато вън излиза  и бавно обикаля познатите места. В очите му – ноември, в сърцето му – тъга. Мечтите му размиват се в локва на тротоара, а в гърлото напира му песен скъпа, стара и носи му годините, хванати на лента, за времето, когато видя … More Самотният